Двадесет години по-късно. Спомени за моста убиец в Елхово

  „Позволи си да си мост - избери си да си въжен - докажи им, че си прост, излъжи ги, че си длъжен.“ 

 Тогава все още песента „Въжен“ на любимците ми от „Хиподил” не беше видяла бял свят. Беше 6 януари, 1996 година. Четвъртият ден от войнишката ми служба. Ранна сутрин. Кучи студ. Богоявление. И наистина... Бог се появи. Той обича да се появява там, където най-малко го очакваме. Естествено никой от нас, новобранците граничари от елховското поделение, нямаше хабер какво е „служба”, не знаеше къде точно е попаднал и не подозираше какво точно го очаква. Бяхме постъпили в редиците на Гранични войски на 2 януари 1996. Денем все още усещахме лек махмурлук от новогодишния купон, съчетан с „Новобранската“, а нощем сънувахме  „цивилизацията” и ухаещите коси на момичетата. Не бяхме положили дори клетва... Дали по странно стечение на обстоятелствата, или по парадоксална случайност, точно ние, неадекватните новобранците, се оказахме ТАМ. Според правилника не трябваше да излизаме от поделението, още по-малко – да ни водят на реката, където някакъв поп ще хвърля някакъв кръст. Дали Бог ни изпрати там, или просто с нашето присъствие развалихме плановете Му, не мога да кажа. А и не е моя работа да анализирам бруталното Му чувство за хумор. Помня много добре, че ден преди това ни проведоха сериозна инструкция как се преминава по въжен мост. Чувствах се, меко казано, странно: защо, по дяволите, ни занимават с подобни глупости. На кого му пука как се преминава въжен мост!? И ако песента на „Хиподил” беше факт, със сигурност, вместо да се концентрирам в занятието, щях да си тананикам „Позволи си да си мост - избери си да си въжен…” 

Сега, двадесет години по-късно, си мисля, че може би благодарение на тази инструкция все още съм жив. Да. Преминахме по моста убиец половин час преди той като самосвал с трупове да стовари поне седемдесет човека в реката. Спомням си още нещо от предишния ден. Точно преди инструкцията за моста имахме дискусия с младши сержантите и взводния офицер на тема „кой какъв спорт е тренирал“. Малко преди мен един войник гордо заяви, че е републикански шампион по плуване, веднага след него дойде моят ред и мен ме досрамя да кажа, че и аз съм плувец (е… аз не бях републикански). Затова на майтап отвърнах, че съм тренирал хвърляне на павета по цигани. „Световен шампион съм“ – казах и се усмихнах. (Това ми струваше 50 лицеви опори, които за малко да пречупят чувството ми за хумор). 

Странна ситуация: сред новобранците имахме няколко каратиста – повечето с черни колани, шампиони по бокс, борба, самбо, волейболисти... Дори републикански шампиони по плуване и лека атлетика. Аз бях една от малкото издънки. Е, свикнал съм да съм издънка. Слушам „Метъл”, пия бира, сменям мацките по-често от чорапите си, а определено обичам да съм с чисти чорапи. Явно така ми харесва. Не получих нито комплекси за малоценност, нито ми пукаше за борци, боксьори, каратисти и други. 

В онази сутрин преминахме по въжения мост според всички инструкции и заехме стратегически позиции с изглед към онова мястото „де попът ще мята кръста“. Дадоха команда „свободно“. Поискахме разрешение да запалим по цигара. Бойко Георгиев, един от тримата командири на отделение, се пошегува: „Пушете, но не си хвърляйте фасовете в реката, че може някой малоумник да реши да ги вади” и посочи с поглед към един мъж точно до нас. Мъжът, на около 25 години, с атлетично телосложение, беше наметнат с една дебела шуба, а под нея - гол, само по бански. Явно беше един от „плувците“. Помислих си: „Бая трева трябва да си пушил, че да решиш да се джалдисаш в ледената вода”. За този мъж ще стане дума по-късно. 

Хвърляхме жадни погледи към местното население, разпръснато по целя бряг с бутилки и туби пълни с домашен алкохол. Коментирахме как ще им изпием пиенето, само да успеем да го докопаме. Че то в този студ... Помня, беше -11 градуса. Сняг до колене. Както вече казах: кучи студ! 

Докато си мечтахме да се доберем до пиячката, се чу страшен шум. Последва коментар: „Леле, що народ скача за този кръст...“ Обръщане, крачка напред и навеждане на тялото за по-добра видимост. Пред очите ми се разкрива гледка, която е трудно да бъде описана с думи. Висящ заплашително на една страна мост, от който се ръсят хора, успяващи с усилие за няколко секунди да се задържат във въздуха за отломки от скованото от студ и напор на човешка тежест рухващо съоръжение. А долу... Реката пълна с пъстроцветни якета. Виждам давещи се деца... МНОГО деца... Незнайно защо не успявам да видя никой друг, освен децата които в миг се потапят под водата и изчезват... Вероятно сетивата в такъв момент игнорират всички останали и реагират само на децата. Буйните води на придошлата река, която по бреговете е сковала в лед коритото си, изглеждат като дяволска паст, която жадно поглъща давещите се деца. Всичко се случва толкова бързо, а мозъкът го запечатва с подробности като на забавен кадър. 

Дори и днес, двадесет години по-късно, като затворя очи виждам тази злокобна сцена. Множество водовъртежи, които поглъщат давещи се, ужасно бързата река, която вече е отнесла първите си жертви (или само връхните им дрехи) на повече от 200 метра надолу по течението. Не осъзнавам какво точно се случва. Гледам и си задавам само един въпрос „Да скоча ли?“ Но определено нямам никакво време да обмислим правилния отговор. Реагирам, без да си давам сметка за крайния изход от тази ситуация. Знам, че вероятностите са три – „Да живея с мисълта, че съм страхливец” – първото, най-разумно решение. Втората – „Да скоча и да замина в небитието“. Определено в тази обстановка знам, че вляза ли, вероятността да изляза (особено с някой даващ се) клони към нулата. Третата – „Да скоча и да спася някого“. Е, не! Абсурд! Той си е виновен, какво прави на моста? А аз да скачам заради него... Ами ако повлече и мен?! Трите възможни ситуации минават толкова бързо през ума ми, че дори не се замислям, знаейки, че първата - т.е. да живея до края на живота си като страхливец - ще бъде най-неприемлива за мен. Ще се опитам да не се удавя (млад съм искам още да поживея, искам и новият албум на “Slayer” да чуя, нищо, че е без Ломбардо... и до там! Минаха ми само тези мисли) А... ако успея да спася човек? Ще свърша нещо важно в живота си! 

Затичах се към брега, където двама от тримата ни командири на отделение вече се бяха запътили. Бях плътно зад тях. Димитър Николов от Кубрат и Бойко Георгиев от „гара Левски (пази багажа!)“. Всъщност не си спомням кого от двамата попитах дали може и аз да „скоча“. Отговорът беше: „Ако си сигурен в себе си...“ След миг младши сержантът, който ми даде отговора, беше във водата. Много бързо успях да си сваля камуфлажната шуба, а преди това, докато бягах, си бях развързал кубинките. И до ден днешен не знам как успях да направя подобно нещо. На следващата секунда вече имах усещането, че ме режат с бръснач, усещах как водната стихия се опитва да ме отнесе. Огледах се, за да видя някой пострадал. Нещо розово се носеше към мен. Да! Детенце... Гмурнах се под водата към детето срещу течението. Изплувах точно до него. Не! Детско якенце. Дете нямаше. Огледах се и се гмурнах още няколко пъти. Нищо не се виждаше. Студът вече ме беше срязал тотално. От стреса вероятно ми дойде ужасно силна нужда да се изпикая. Направих го. За около секунда усетих топла вълна около слабините си. Оглеждах се, докато течението ме носеше. Погледах към брега. Вече бях завързал приятелство с една себеподобна издънка – Петър Иванов. И той като мен не беше шампион по борба, бокс, самбо, карате... или други спортове с опасни названия. Видях как ме следи с поглед от брега. В следващият момент чух заглушено „Поооомоооуу...“. Гласът изчезна. Огледах се. Видях протегната ръка, която потъва. След миг за кратко изплува глава, която отново се опита да каже „Поооу...“ и потъна. Около мен на поне 20 метра нямаше никой друг, освен този глас който сякаш идваше от дълбините. Не бях сигурен все пак дали виждам добре. Заплувах натам. Към самата среда на реката. Поне десетина метра по-навърте от мястото, където бях. Знаех, че там шансовете ми за какъвто и да е успех намаляват драстично. Доплувах и хванах човека. Възрастен (или поне тогава ми изглеждаше възрастен), на около 50 години. Дълга шуба подплатена с агнешка кожа. Тежи като гюле. В момента, в който наближих, човекът изплува и се опита да се покатери на главата ми. Потънах. А онзи упорито се катереше по мен, успя да стъпи на раменете ми и усетих как обувката му удари ухото ми. Стигнах дъното с крака, реших да ги свия – за да мога да се изтласкам. Успях, излязох за глътка въздух, но удавникът ме беше хванал с две ръце за кръста и ме дърпаше на долу. 

Отново реших да се отпусна. Не беше толкова дълбоко – може би около два и половина метра. Спуснах се под вода, освободих се от хватката на удавника. Ако не го бях направил и двамата щяхме да се явим пред Бога точно на този ден, на Богоявление. Стори ми се, че човекът се е удавил защото ръцете му не държаха много здраво и не ми струваше почти никакво усилие да се освободя. Изтласках се от дъното и го хванах за яката на шубата. Във водата всичко би трябвало да е по-леко, но на мен ми се струваше, че тегля танк. Изплувах над водата и успях да извадя главата на удавника. Той изведнъж се изкашля, изплю вода в лицето ми и ме стисна здраво за врата, опитвайки се да се покачи на гърба ми. Бореше се, човекът, за живота си, а аз трябваше да се преборя за живота на двама ни. Тогава взех решение да се потопя, за да мога да се освободя. Направих го. Отново стигнах дъното – изтласках се и с излизането си успях да хвана с лявата си ръка удавника. С дясната му треснах един ъперкът точно под брадата (да много от вас, читателите ще кажат „с какво право посягаш на удавник?!“ – давам веднага отговор. Това за жалост беше единственото животоспасяващо решение.) Удавникът се отпусна в „прегръдката“ ми. Забелязах, че съм на около 10-тина метра от брега, но нямам възможност да изляза. С едната си ръка държах зашеметен удавник, тежък като новороден слон, с другата се опитвах отчаяно да се хвана за някой от изсъхналите клони, надвесени над реката. Първият клон, протегнат като мъртвешка ръка, изпращя и се счупи. Никакъв шанс. Вторият не успях да го докопам. Човекът, който влачех, явно се „окопити“ и започна да шава. Чух нечий глас: „Динев, пусни го тоя и излизай!“ Е, не... Нямаше как да се случи. Оставя ли го, ставам убиец. “Остави го, Динев, ще се удавиш!” – крещяха момчетата от нашия взвод. Струваше ми се, че съм поне от десетина минути във водата (всъщност не мога да преценя колко време беше минало. Мисля, че не бяха и 5, но на мен ми се стори цяла вечност). Усетих как силите ми ме напускат. Нямах намерение да се предавам, но вече не чувствах лявата си ръка, с която държах човека. Исках да го преместя, за да го захвана с дясната, но предполагам от студа и тя се беше схванала. Изпочупих още няколко изсъхнали клона, опитвайки се да се хвана за някой. Усещах, че се нося по течението, гледайки как няколко „бойни другари“ тичат по брега заедно с мен. 

 Успявах някакси полека да се доближа до брега. Ех, какво чувство изпитах, когато напипах земя под краката си. Тръгнах на заден ход с огромни болки в цялото тяло. Не можех дори да пусна удавника, ръката ми се беше схванала. В един момент той се раздвижи и сам се измъкна. Бяхме до гърдите във водата, стъпили на дъното на реката. Спасени! Аз се обърнах и се опитах да се затичам към брега. Никакъв успех! Едва кретах. След това чух: “ПОМОЩ!!! ПОМОЩ!!!” Обърнах се и видях човека, който с риск на живота си бях извадил чак от средата на реката. Стоеше мирно, потопен до кръста във водата и викаше с изнемощял глас. Оставих го там. Други граничари го „извадиха“, по-скоро му помогнаха да стигне до брега. Ах, каква радост: до глезените съм във вода! Усещах как дрехите замръзват по тялото ми. Незнайно как успях да раздвижа малко лявата си ръка. Събляках куртката. След това и камуфлажния панталон. Останах по „наполеонки“ и тениска (на W.A.S.P) Свалих и тях. Съблякох се гол! И ми беше по-добре така, отколкото в замръзващите дрехи. Цивилни бяха запалили наблизо огън и ми помогнаха да стигна до него. След това помня, че ме завиха с яке и ми подадоха туба. Имах чувството, че пия вода на огромни глътки. Не усещах, че е ракия, за която местните твърдяха, че е първак. След няколко големи гълтока отново бях адекватен. 

Първата ми мисъл беше: „Как ли са Николов и Бойко?“... Капитанът ми даде шубата си (четири „болта“ на раменете) Продължавах да се оглеждам за Бойко и Николов. Видях доста граничари, които бяха мокри. Кой до колене, кой до кръста. Спасителните въжета направени от коланите на граничарите бяха изиграли важна роля във ваденето на хора от водата. Вече бяха приключили. Мисля, че бях последният излязъл. Видях Бойко. Камък ми падна от сърцето. Видях още няколко мокри до кости войници. Видях и един младши сержант с фамилно име Пенчев с панталон мокър до коленете, Не виждах само Димитър Николов. Развиках се: “Някой виждал ли е Николов?” Мълчание... “Някой виждал ли го е??!” Очите ми се напълниха със сълзи. Николов, който изглеждаше най-големият гадняр от тримата ни командири на отделение, беше изчезнал. Преди тази случка хранех доста отявлена ненавист към него, но в момента го чувствах близък като роден брат. Идваше ми да се върна вътре в реката и да го търся. Няколко човека казаха, че не са го виждали да излиза. Аз се бях заредил с може би половин литър ракия от онази туба, и силите ми се бяха завърнали. Започнах да обикалям и да го търся. Видях онзи атлетичния, който чакаше по бански на брега, за да вади кръста. Разказаха ми, че и той с нас се хвърлил да спасява хора, но след това е бил изваден от граничари. Явно не му е понесло там, в онзи воден ад. Само Николов го нямаше... Продължих да търся и да разпитвам. Една жена каза, че видяла войник, който е излязъл от другия бряг. Разпитах и други наоколо, но никой не потвърди думите на жената. Николов го нямаше. Прибрахме се в поделението. Отидох да си почистя дрехите, които бяха целите в тиня. На една от чешмите видях един младши сержант от другия взвод (реших да спестя фамилията му, той си знае кой е и със сигурност срама за измамата го гризе от вътре от много години), който беше нагазил само до коленете. Переше си дрехите. Каза ми – „ходи да переш твоите дрехи на друго място“ Стана ми странно. После осъзнах, че той просто мокри дрехите си, за да изглежда, че е влизал надълбоко. Мислех да го пребия този нещастник, и без това бях много превъзбуден заради случилото се с Димитър Николов, но се подчиних. Изпрах в другото помещение и отидох до сушилнята. Щом отворих вратата, сърцето ми щеше да се пръсне от радост и стрес. Пред мен стоеше Николов! Изглеждаше по-зле и от мъртвец. Мрачен, като ангела на смъртта той ме погледна и заби глава в краката си. Не се сдържах – „Николов?! Добре ли си?“ Той вдигна глава, видя ме, отпуши от цигарата си и отново заби поглед. „Николов?!?“ Подаде ми цигара... Запалих. „Николов... Какво става?! Всичко наред ли е?“ Отговор нямаше. Изпуших цигарата и тръгнах към вратата. Николов ме погледна, очите му бяха кърваво червени, а от тях капеха сълзи. „Изплувах на другия бряг... но нищо не успях да направя“ Това бяха думите му. След този случай с Бойко и с Николов станахме доста близки приятели. Бойко беше най-големият късметлия, беше спасил 17 годишно момиче, което му идваше всяка неделя на свиждане. Моят човек така и не се появи. За Николов се носиха слухове, че е хванал малко дете, но когато е излязъл се е оказало, че държи само якето му. Какво точно е преживял Николов не знам, той никога повече не заговори за този случай. Като се замисля – аз също видях якенце. Розово, детско, предполагам на момиченце, на не повече от 11-12 години. Ако не се лъжа четири деца и едно момиче на 18 -19 години загинаха през онзи ден. Общо девет души се срещнаха с Бог на Богоявление. 

 Шампионът по плуване не беше скочил. След време го попитах защо. Той ми каза „Просто не бях сигурен в себе си“. Евала на откровеността му! След това дойдоха журналисти и украсиха историите до неузнаваемост. Писаха, че някои от войниците са скачали по 3-4 пъти, а един от нас изкарал 7-8 човека от водата. Сигурен съм в едно. Димитър Николов и Бойко Георгиев скочиха преди мен (кой от двамата беше първи не мога да кажа). Третият бях аз, секунда след тях. И знам, че излязох последен (впрочем, не знам Николов кога е излязъл, предполагам – преди мен). Знам също, че всеки, който е бил в този ден на това място – без значение дали в бурните ледено студени води, или на брега – никога няма да забрави случилото се. Виновници за падането на моста нямаше, макар че един “драскач” се опита да изкара нас, граничарите, виновни: когато сме минали по моста, сме го повредили.Определено помня хлъзгавия мост и дистанцията, която задължително спазвахме. Тъй, както бяхме инструктирани ден преди това. Накрая: Наградиха ни. Предполагам малко хора могат да се похвалят с факта, че са станали ефрейтори преди военна клетва. Може да прозвучи абсурдно като факт, но един старшина на следващия ден заведе всички, които скочихме във водата, да ни „леят куршум“ (явно така се лекуват смелите граничари). Всеки си вади кръста. После си го носи. Моят „кръст“ е хроничния бронхит – спомен от онзи ден. И ще го нося до края на дните си. 

(C) Димитър Динев, януари 2016 – Тоскана / Италия 

Б.А. написах този спомен началото на 2016, пускам го в блога, който съм "отсвирил" от много години шест години по-късно след като го написах. Днес, на 6 януари 2022 стават 26 години от това тъжно събитие.