Ходих на кино..

Вчера по електрическата поща получих ми пратиха безплатни билети за филм и малко виагра.. виаграта я продадох по най-бей... ама съм хванал микроби на компютъра.
и си отварям аз неутронната поща и гледам витамини... и самолетни билети. викам си "ще си подфърчам - не мога да остана безпристрастен към това чудо на техниката" (компютрите де) и си разпечатвам на печатарката наградата от държавната лотария на шири ланка - и извднъж спря висчко.. обаждам се на поддръжката - хората викат "изгорял ви е гръмоотвода"... те сега малките компютърчета де са като куфарчета (даже и по-малки) имат вграден гръмоотвод и се закачат без жици и друга бодлива тел в съоржъението, от което се черпи интернет. и.. отивам си аз на кино - и гледам филм... ей... какъв филм. никой не заспа този път. със сигурност ще получи скоро нобелова награда - сигурен съм. идвам си тука аз, да проверя дали са изчистили бактеррите от ПеЦеТо (така ми казаха техниците на компютри, че се казвало по модерен начин) и констатирам абсолютна независимост от всякакъв вид заразни и венерически болести. гледам са си забравили педалчето (с някво животинско име го наричаха... гризач вредител - но не помня точно как).. и си викам.. КЕЕЕФ.. моето след 6-тото настъпване се счупи, ама това по-масивно изглежда - може и да издържи поне седмица. нещо се опитаха да ми искат много пари - за смяна на безкабелен гръмоотвод и други интервенции, ама аз им показах среден пръст и викам "абе ей.. келеши с келеши, аз кога съм цъкал на осмака вие още с памперс сте се разхождали".. Нещастници, били ИТ специалисти.. А в Италия не са ходили, па камо ли да се стреляли по папата. Тя сега нова папа.. Старата я убихме инфаркт получи човечеца.. то толкоз те гърмят па никой да не те убие.. не си е работа. те държаха да им платя и аз им обещах, че ще им пусна факс. (и без това не ми трябва - изненадах ги на излизане... много очудено погледнаха на горе и споменаха някакви мои далечни роднини) накрая по живо по здраво си влязах да си навигирам из дебрите на интернетя и съм радостно щастлив, въпреки, че водородната поща не са я оправили - щото още ми идва виагра (ама по-добре да има, когато не ти трябва, отколкото да ти трябва и да няма)
наздраве!

ФМИ

яяяяяяяяяя на кви пичове попаднах...
ФМИ

думи...

Думи… Истини.. Слова… Защо си мислим, че сме най-силни когато заблуждаваме себе си? Кога ли изобщо ще престанем – да се правим на умни и да си тръгнем по пътя, който всячески дискутираме, разискваме, потъпкваме се сами пред себе си и пред хората, които най-много обичаме? Продължаваме да тънем в заблудата на тотално равнодушие, кото ни разяжда от вътре, но за сметка на това ни унищожава от вън? Дали наистина е правилният път, който заобикаляме дори и без да си дадем сметка, че просто не разбираме това, към което се стремим и основно го гледаме през пердето на самозабвението? Или сме свикнали да не вярваме на чувствата си и да ги интерпретираме по начин, който не само е удобен за нас самите, но и да нараняваме най-близките си – просто заради идеята, че когато си решил да атакуваш просто нямаш шанс за отсъпление? Всъщност отсъплението е нещо лошо, но не и когато отстъпваш в битката с принципите си, които непрекъснато нападаш, защото не ти харесва изобщо да бъдеш толкова взискателен? Изобщо дали си даваме сметка, че най-големият враг на теб самия е твоето изкривено аз, което не е свикнало да губи, в битката със себе си? Или по една или друга причина успяваме да си отстоим на глупавите мотивации за нещо, което изобщо не се знае от къде и как се е появило? И още по-малко дали си залужава да му обръщаме такова основно внимание, че чак да се вманиачим до таква степен, че да погазваме всичко, което някога е означавало нещо? А какво всъщност е от значение? Дали не е най-важното нещо на света, това което е невидимо и дадено, или просто е толкова незначимо, че въпреки факта, че няма никакво значение – всички се стремим към него всячески и в момента в който успеем да го забележим по един или друг начин, започваме да го пренебрегваме толкова усърдно, че дори и забравяме за съществуването му. След което започваме отново да го търсим – с риск да не сме толкова смешни в собствените си очи и го забравяме, защото си припомняме почти несъзнателно, че всъщност за нас няма никаква стойност. Дали сме наистина толкова глупави да повярваме на маскираният свят около нас, който продължава да се опитва да ни прегази, въпреки факта, че живеем в самозаблуда, която ни разгражда? Дали наистина атаката е най-добрата форма на защита, или е просто най-добрата форма на заблуждение на евентуалния противник, който всъщност се оказва от твоят отбор, че си по-силен и по-истински. И изобщо кога ли ще разберем, че двубоят е толкова реален само и единствено, когато има опонент, а когато го елиминираме – по един или друг начин нещата стават толкова скучни и монотонни, че съжаляваме за това, че него вече го няма. Накрая разбираме, че той определено не е бил никакъв противник, а просто човек, който толкова много е държал на теб, че се е впуснал в двубоя – защото е искал да ти направи удоволствие, без значение дали ще победи или ще бъде победен и също така поради факта, че е искал да получи удоволствие за себе – за да участва в това предизвикателство.