Хомеопатията на един народ

 

Пролог

Преди няколко месеца Асен яхна недоволството на народа — онова същото недоволство, което обикновено кротува под пластове апатия и евтина телевизия. Но в скъсания джоб на българина се беше протегнала дългата, лепкава ръка на едно фалшиво правителство. Там, като сламен човек в амстердамска витрина, беше поставен някой си Желязков (не му помня малкото име, а и не си заслужава) — кукла на конци, чиито нишки се губеха в дебелите пръсти на Пеевски, Борисов, Тошко и онази вечна хилядолетна партия, която смени една буква в името си, докато нравите й си останаха същите.

Когато обаче тези политически джебчии се опитаха да бръкнат в последната дупка на скъсания джоб, вместо монети, те напипаха нещо друго. Откриха един доста ядосан анатомичен орган — единственото останало доказателство, че в това „хомеопатично“ общество все още тече някаква кръв.

Василев не е апостол от тези, които поетите описват с ореол. Учил се е от Алековия герой, че в родината ни идеята за свобода минава през цената на хляба. Той не носи кама и отрова, а носи ролки на главата и пенюар, защото знае, че в тази държава трябва да си готов за метаморфоза във всяка секунда — от финансов титан до беглец в нощта.

Докато той организираше протестите и събираше стотици хиляди по площадите — хора, които за първи път от десетилетия усетиха, че джобът им е по-важен от руския райски газ — докато от прозореца на „Дондуков“ потриваше ръце изпод зелената си фуражка бъдещият „спасител на нацията“. Той, прикритият пазител на Кремълския режим, който се представяше за евроинтегратор със същата лекота, с която тиквите стават принцеси (и обратното). В това време момчето от Варна гниеше в ареста. Седеше близо половин година без обвинение, само за да се напомни на всички, че срещу касичката в неопределена кубистична форма, наподобяваща нещо средно между Прасе и Тиква — не се рита.

Глава I: Ала-Бала

Историята често ни дава пример за такава масова амнезия. Докато стотиците хиляди по площадите викаха, че искат „хляб и таблици“, Онзи — чието име не трябва да се споменава — вече подготвяше голямата епруветка. Неговият план беше прост: да разреди гнева на хората до такава степен, че от него да остане само блед спомен за „ала-бала“.

По същото време, в „кабинета на Живков“ в парламента под ГЕРБ-а, Боки и Шиши бяха впрегнали цялата си кубистична мощ, използвайки терминаторите си, които титанически се противопоставиха на „мършляците“. Те знаеха, че народът е като дете — лесно се плаши с чудовища от Изток, но още по-лесно се залъгва с „принцеси“. Тук се появи споменът за Мария, която влезе в балната зала с етикет „Made In Brussel“, но още преди първия танц се оказа, че е просто поредната тиква, откъсната от бустан в Хаджидимово и посадена със семе от Банкя.

А Копейките? Те стояха отстрани и проверяваха посоката на вятъра — но според техния барометър той дъхаше винаги на Изток. Бяха готови да дадат клетва в любов към „майка рАсия“, докато същият този народ си броеше стотинките за сметката за ток. Цомчо реши да се включи в протеста, но за малко да усети „народната любов“ и му се наложи да си ПЛЮЕ на петите.

В този момент на върховна хомеопатия, когато всичко истинско се размиваше сюрреалистично като картина на Дали, Асен осъзна, че трябва да се действа. Той не излезе с кама, а с калкулатор. Но срещу „зеления чорап“ калкулаторът е като биологично чисто черешово топче срещу съветска балистична ракета с атомна бойна глава.

Народът се почувства излъган и започна голямото „опиянение“ — но не от лют първак, а от хомеопатичната илюзия, че един пилот ще ни научи и нас да летим, без да ни дърпа килимчето под краката. И така, народът се подведе по фигурите от висшия пилотаж. Докато Румцайс чертаеше бели димни завеси в небето, долу, на земята, „касичката“ започна да се пълни сама. Боки и Шиши вече не се криеха — те бяха Терминатори в свят от пластелин. Знаеха, че в родината ни, паметта е по-къса от атрибута на Копейкин и е пряк път между две лъжи.

Асен стоеше в ъгъла на историята, притиснал елката си като последно парче суха нива. Ролките на главата му вече не изглеждаха смешни, а по-скоро като антени, опитващи се да уловят сигнал от една друга цивилизация, където 2+2 най-често прави 4, а не „ала-бала“. Пет минути преди полунощ стана ясно, че каретата няма да дойде. Мария вече се беше сляла с лунния пейзаж в Банкя, а другите принцеси се бяха изпокрили в държавните резиденции. Единственият звук, който се чуваше, беше скърцането на дивана на Слави и далечният ехо-глас на Тошко, който обясняваше, че всичко е по план. Народът се събуди с тежък махмурлук от онзи специфичен български привкус в устата на високопротеинов шейк. Хомеопатията беше победила. Истината беше разредена до невидимост.

Глава II: Анатомия на щрауса и Тропика на Рака

По нашите географски раз-ширини еволюцията не върви напред, а навътре. Тя е обратнопропорционална, регресивна и болезнено интимна. Докато Асен се опитваше да обясни на хората, че бюджетът не е шаманско заклинание, а елементарна математика, народът взе своето стратегическо решение. Като един колективен щраус с над 1300 години горчив опит, той не просто зарови глава в пясъка, а предприе друго животоспасяващо действие.

Със сръчността на опитен йога и пластичността на гръбначен стълб изграден от тампони, който не се вадят, без морал, народът вкара главата си в най-широката и тъмна дупка на собствения си организъм — там, където по принцип е научен да държи истината, за да не мирише прекалено. В тази топла, уютна и напълно самодостатъчна тъмнина — истински „Тропик на Рака“ за балканската душа — стотиците хиляди по площадите изведнъж спряха да виждат сенките на корупцията. Те вече не бяха граждани, а органична част от един затворен хранителен тракт.

Спряха да виждат и Румборак, който горе в небето продължаваше да чертае „национално достойнство“ с бели следи, които народът упорито наричаше „кемтрейс“. Вътре, в собственото си чрево, хората се чувстваха в абсолютна безопасност от фактите. Там нямаше дефицит, нямаше инфлация — имаше само топлия, познат мирис на застояло и мистичното убеждение, че ако не виждаш какво става, проблемът просто се е разтворил в стомашните киселини.

Главата на щрауса беше на това „сигурно“ място, Боки и Шиши пристъпиха към десерта. Те знаеха, че няма нищо по-лесно от това да обереш човек, който сам се е заклещил в себе си. Двамата се посъветваха със своите господари — онези, чиито сенки винаги падат от Изток — и получиха лаконична заповед да си мълчат. Защото в зората на изгрева се беше появил и трети играч, който доскоро се упражняваше в ролята на „обединител на нацията“. Сега тримата трябваше да изпълнят парламентарния завет „Съединението прави силата“, но в неговата модерна версия: съединението на личните касички прави силата на статуквото.

През това време Благо, все така без обвинение, броеше мухите в ареста. Гледаше ги как кацат върху личната му биопродукция и се чудеше защо все на него му се пада най-късата клечка. Асен стоеше отстрани, почуквайки по елката си с нервността на човек, който се опитва да пресметне безкрайността. Неговият глас обаче потъваше безвъзвратно в шума от ложата на Слави. Там Тошко обясняваше, че това не е поза на поражение, а нова, патриотично-революционна форма на „самоанализ“.

Глава III: Народе???!!

И ето го върховния момент – мигът, в който щраусът изважда главата си от дупката, не за да прогледне, а за да ликува. По площадите се разнася добре познатото и заседнало в ДНК-то ни „ура“, което цепи въздуха, напоен с тежкия аромат на кебапчета и ориенталските ноти на една вечна балканска филхармония. Народът най-после е открил своя месия. В гъстите облаци от кемтрейс, които Румцайс чертае с методична упоритост, хората виждат не просто пушек, а ореола на своя нов-star спасител. Онзи, който до вчера беше „Обединител“, днес възкръсна като висш пилотаж на надеждата — храни гугутките с химери и пуска гълъбите на мира, досущ като лешояди, кръжащи над мърша.

Най-впечатляваща е трансформацията на храбреците. Всички онези, които доскоро крещяха от трибуните, сипеха огън и жупел и го наричаха „Мистър Кеш“, „Зелен чорап“, „Румборак“ или „Крадев“, изведнъж смениха тона. Гневните им физиономии се разляха в блажени, приветливи и дружелюбни усмивки. Те вече не искат оставки – те искат дял. Наредиха се на опашка пред „Дондуков“ с опашки между краката и започнаха тихо и предпазливо да скимтят за своя малък процент от „Боташ“.

Летецът?.. Той прие новата си роля с ледено спокойствие. С едното око следи радара на Кремъл, а с другото се заглежда за субсидии от Брюксел. С бащинска строгост той започна да раздава „хомеопатични“ порции от постната баница – съвсем малки трохи, колкото да поддържа глада им жив и верността им сигурна. Раздава райски газ, раздава кредит на влияние, раздава бъдеще на лизинг, докато лъвският пай от националното ни достойнство заминава в директен полет към Москва, опакован като „тихо стратегическо партньорство“.

Народът участваше дейно в този театър на абсурда, ръкопляскаше и викаше „Ура!“. Виждаше как вчерашните врагове се подмазват на днешния кумир и намираше в това някаква перверзна логика. Асенчо си стоеше в ъгъла, притиснал елката си, която вече показваше само отрицателни числа. Понякога, сепнат от поредната кубистична схема, той надига глас и крещи: „Кой разпореди това безобразие?!“. Но гласът му е задавен, приглушен от копринката на пенюара и тежестта на ролките. Този вик е толкова тих и безпомощен, че може да се сравни само с крясъка на неродено бебе по време на аборт — звук, който никой не чува, докато животът му бива прекъснат професионално и хладнокръвно.

Той виждаше как неговите „таблици“ се разтварят в облаците дим, а Благо във Варна се чудеше дали мухите в килията му не са били всъщност единствените честни свидетели на този чудовищен крах. Не смееше да изкаже мнение — докато той губеше смисъла си из килиите, детето му беше пораснало, а когато най-после се срещнаха, в очите на бебчето можеше да се прочете един смразяващ неизречен въпрос: „Кой е тоз чичко?“. В небето Румцайс направи триумфалния си лупинг, засенчвайки слънцето, и над страната на ликуващите щрауси настъпи вечен, уютен сумрак: руски нефт, брюкселски заплати и спомен, че някога се е вихрила корупция.

Епилог: Проклятието на честния избор

В разгара на този „Тропик на Рака“, едно служебно правителство реши да извърши невъзможното. Подгони купувачите и продавачите на гласове с настървението на човек, който се опитва да изчисти обор с чаена лъжичка. За първи път от 35 години се направи опит за нещо, което у нас звучи като научна фантастика — що-годе честни избори. Но иронията на съдбата е в това, че колкото по-честни стават изборите, толкова по-страшна става истината: народът не е жертва, той е съучастник. Той си заслужава точно това, което сам си избира: чалга, малоумие, шкембе чорба и пилотирани гълъбарници.

Резултатът е предвидим като лош съветски филм (не че някога е имало добри). Льотчика печели, чертаейки поредния празен кръг в небето, плътно следван от съучастниците си Боко и Шиши. Те са вечните спътници, като Фобус и Деймос, тези които знаят, че в държавата на щраусите летецът и касичката са просто двете страни на една и съща фалшива монета.

Асенчо?... Той е изравнен с Копейките. Калкулаторът му, който някога дръзна да се изправи срещу атомната енергия на масовата глупост, сега хваща паяжина в ъгъла. Късите атрибути на Костя ще бъдат заглушавани от маршовете на летеца, но това вече няма значение — самият Копейкин започна да се мазни на новия си господар, търсейки закрила на топличко под дебелата сянка на фуражката му.

Народът, доволен от новата си стара съдба, бързо забравя. Паметта му изтече през същата онази дупка, в която беше заврял главата си, за да не му мирише на истина. И когато един ден Василев се появи отново на жълтите павета — в своя копринен пенюар и с ролки на главата, като последен пазител на една отдавна изгубена цивилизация — хората просто ще го отминават. Ще го подминават със същото празно безразличие, с което се подминава локва след дъжд. Ще го подминават, без дори да го забележат, защото в страната на хомеопатията всичко истинско е станало безлично и невидимо.

Двадесет години по-късно. Спомени за моста убиец в Елхово

  „Позволи си да си мост - избери си да си въжен - докажи им, че си прост, излъжи ги, че си длъжен.“ 

 Тогава все още песента „Въжен“ на любимците ми от „Хиподил” не беше видяла бял свят. Беше 6 януари, 1996 година. Четвъртият ден от войнишката ми служба. Ранна сутрин. Кучи студ. Богоявление. И наистина... Бог се появи. Той обича да се появява там, където най-малко го очакваме. Естествено никой от нас, новобранците граничари от елховското поделение, нямаше хабер какво е „служба”, не знаеше къде точно е попаднал и не подозираше какво точно го очаква. Бяхме постъпили в редиците на Гранични войски на 2 януари 1996. Денем все още усещахме лек махмурлук от новогодишния купон, съчетан с „Новобранската“, а нощем сънувахме  „цивилизацията” и ухаещите коси на момичетата. Не бяхме положили дори клетва... Дали по странно стечение на обстоятелствата, или по парадоксална случайност, точно ние, неадекватните новобранците, се оказахме ТАМ. Според правилника не трябваше да излизаме от поделението, още по-малко – да ни водят на реката, където някакъв поп ще хвърля някакъв кръст. Дали Бог ни изпрати там, или просто с нашето присъствие развалихме плановете Му, не мога да кажа. А и не е моя работа да анализирам бруталното Му чувство за хумор. Помня много добре, че ден преди това ни проведоха сериозна инструкция как се преминава по въжен мост. Чувствах се, меко казано, странно: защо, по дяволите, ни занимават с подобни глупости. На кого му пука как се преминава въжен мост!? И ако песента на „Хиподил” беше факт, със сигурност, вместо да се концентрирам в занятието, щях да си тананикам „Позволи си да си мост - избери си да си въжен…” 

Сега, двадесет години по-късно, си мисля, че може би благодарение на тази инструкция все още съм жив. Да. Преминахме по моста убиец половин час преди той като самосвал с трупове да стовари поне седемдесет човека в реката. Спомням си още нещо от предишния ден. Точно преди инструкцията за моста имахме дискусия с младши сержантите и взводния офицер на тема „кой какъв спорт е тренирал“. Малко преди мен един войник гордо заяви, че е републикански шампион по плуване, веднага след него дойде моят ред и мен ме досрамя да кажа, че и аз съм плувец (е… аз не бях републикански). Затова на майтап отвърнах, че съм тренирал хвърляне на павета по цигани. „Световен шампион съм“ – казах и се усмихнах. (Това ми струваше 50 лицеви опори, които за малко да пречупят чувството ми за хумор). 

Странна ситуация: сред новобранците имахме няколко каратиста – повечето с черни колани, шампиони по бокс, борба, самбо, волейболисти... Дори републикански шампиони по плуване и лека атлетика. Аз бях една от малкото издънки. Е, свикнал съм да съм издънка. Слушам „Метъл”, пия бира, сменям мацките по-често от чорапите си, а определено обичам да съм с чисти чорапи. Явно така ми харесва. Не получих нито комплекси за малоценност, нито ми пукаше за борци, боксьори, каратисти и други. 

В онази сутрин преминахме по въжения мост според всички инструкции и заехме стратегически позиции с изглед към онова мястото „де попът ще мята кръста“. Дадоха команда „свободно“. Поискахме разрешение да запалим по цигара. Бойко Георгиев, един от тримата командири на отделение, се пошегува: „Пушете, но не си хвърляйте фасовете в реката, че може някой малоумник да реши да ги вади” и посочи с поглед към един мъж точно до нас. Мъжът, на около 25 години, с атлетично телосложение, беше наметнат с една дебела шуба, а под нея - гол, само по бански. Явно беше един от „плувците“. Помислих си: „Бая трева трябва да си пушил, че да решиш да се джалдисаш в ледената вода”. За този мъж ще стане дума по-късно. 

Хвърляхме жадни погледи към местното население, разпръснато по целя бряг с бутилки и туби пълни с домашен алкохол. Коментирахме как ще им изпием пиенето, само да успеем да го докопаме. Че то в този студ... Помня, беше -11 градуса. Сняг до колене. Както вече казах: кучи студ! 

Докато си мечтахме да се доберем до пиячката, се чу страшен шум. Последва коментар: „Леле, що народ скача за този кръст...“ Обръщане, крачка напред и навеждане на тялото за по-добра видимост. Пред очите ми се разкрива гледка, която е трудно да бъде описана с думи. Висящ заплашително на една страна мост, от който се ръсят хора, успяващи с усилие за няколко секунди да се задържат във въздуха за отломки от скованото от студ и напор на човешка тежест рухващо съоръжение. А долу... Реката пълна с пъстроцветни якета. Виждам давещи се деца... МНОГО деца... Незнайно защо не успявам да видя никой друг, освен децата които в миг се потапят под водата и изчезват... Вероятно сетивата в такъв момент игнорират всички останали и реагират само на децата. Буйните води на придошлата река, която по бреговете е сковала в лед коритото си, изглеждат като дяволска паст, която жадно поглъща давещите се деца. Всичко се случва толкова бързо, а мозъкът го запечатва с подробности като на забавен кадър. 

Дори и днес, двадесет години по-късно, като затворя очи виждам тази злокобна сцена. Множество водовъртежи, които поглъщат давещи се, ужасно бързата река, която вече е отнесла първите си жертви (или само връхните им дрехи) на повече от 200 метра надолу по течението. Не осъзнавам какво точно се случва. Гледам и си задавам само един въпрос „Да скоча ли?“ Но определено нямам никакво време да обмислим правилния отговор. Реагирам, без да си давам сметка за крайния изход от тази ситуация. Знам, че вероятностите са три – „Да живея с мисълта, че съм страхливец” – първото, най-разумно решение. Втората – „Да скоча и да замина в небитието“. Определено в тази обстановка знам, че вляза ли, вероятността да изляза (особено с някой даващ се) клони към нулата. Третата – „Да скоча и да спася някого“. Е, не! Абсурд! Той си е виновен, какво прави на моста? А аз да скачам заради него... Ами ако повлече и мен?! Трите възможни ситуации минават толкова бързо през ума ми, че дори не се замислям, знаейки, че първата - т.е. да живея до края на живота си като страхливец - ще бъде най-неприемлива за мен. Ще се опитам да не се удавя (млад съм искам още да поживея, искам и новият албум на “Slayer” да чуя, нищо, че е без Ломбардо... и до там! Минаха ми само тези мисли) А... ако успея да спася човек? Ще свърша нещо важно в живота си! 

Затичах се към брега, където двама от тримата ни командири на отделение вече се бяха запътили. Бях плътно зад тях. Димитър Николов от Кубрат и Бойко Георгиев от „гара Левски (пази багажа!)“. Всъщност не си спомням кого от двамата попитах дали може и аз да „скоча“. Отговорът беше: „Ако си сигурен в себе си...“ След миг младши сержантът, който ми даде отговора, беше във водата. Много бързо успях да си сваля камуфлажната шуба, а преди това, докато бягах, си бях развързал кубинките. И до ден днешен не знам как успях да направя подобно нещо. На следващата секунда вече имах усещането, че ме режат с бръснач, усещах как водната стихия се опитва да ме отнесе. Огледах се, за да видя някой пострадал. Нещо розово се носеше към мен. Да! Детенце... Гмурнах се под водата към детето срещу течението. Изплувах точно до него. Не! Детско якенце. Дете нямаше. Огледах се и се гмурнах още няколко пъти. Нищо не се виждаше. Студът вече ме беше срязал тотално. От стреса вероятно ми дойде ужасно силна нужда да се изпикая. Направих го. За около секунда усетих топла вълна около слабините си. Оглеждах се, докато течението ме носеше. Погледах към брега. Вече бях завързал приятелство с една себеподобна издънка – Петър Иванов. И той като мен не беше шампион по борба, бокс, самбо, карате... или други спортове с опасни названия. Видях как ме следи с поглед от брега. В следващият момент чух заглушено „Поооомоооуу...“. Гласът изчезна. Огледах се. Видях протегната ръка, която потъва. След миг за кратко изплува глава, която отново се опита да каже „Поооу...“ и потъна. Около мен на поне 20 метра нямаше никой друг, освен този глас който сякаш идваше от дълбините. Не бях сигурен все пак дали виждам добре. Заплувах натам. Към самата среда на реката. Поне десетина метра по-навърте от мястото, където бях. Знаех, че там шансовете ми за какъвто и да е успех намаляват драстично. Доплувах и хванах човека. Възрастен (или поне тогава ми изглеждаше възрастен), на около 50 години. Дълга шуба подплатена с агнешка кожа. Тежи като гюле. В момента, в който наближих, човекът изплува и се опита да се покатери на главата ми. Потънах. А онзи упорито се катереше по мен, успя да стъпи на раменете ми и усетих как обувката му удари ухото ми. Стигнах дъното с крака, реших да ги свия – за да мога да се изтласкам. Успях, излязох за глътка въздух, но удавникът ме беше хванал с две ръце за кръста и ме дърпаше на долу. 

Отново реших да се отпусна. Не беше толкова дълбоко – може би около два и половина метра. Спуснах се под вода, освободих се от хватката на удавника. Ако не го бях направил и двамата щяхме да се явим пред Бога точно на този ден, на Богоявление. Стори ми се, че човекът се е удавил защото ръцете му не държаха много здраво и не ми струваше почти никакво усилие да се освободя. Изтласках се от дъното и го хванах за яката на шубата. Във водата всичко би трябвало да е по-леко, но на мен ми се струваше, че тегля танк. Изплувах над водата и успях да извадя главата на удавника. Той изведнъж се изкашля, изплю вода в лицето ми и ме стисна здраво за врата, опитвайки се да се покачи на гърба ми. Бореше се, човекът, за живота си, а аз трябваше да се преборя за живота на двама ни. Тогава взех решение да се потопя, за да мога да се освободя. Направих го. Отново стигнах дъното – изтласках се и с излизането си успях да хвана с лявата си ръка удавника. С дясната му треснах един ъперкът точно под брадата (да много от вас, читателите ще кажат „с какво право посягаш на удавник?!“ – давам веднага отговор. Това за жалост беше единственото животоспасяващо решение.) Удавникът се отпусна в „прегръдката“ ми. Забелязах, че съм на около 10-тина метра от брега, но нямам възможност да изляза. С едната си ръка държах зашеметен удавник, тежък като новороден слон, с другата се опитвах отчаяно да се хвана за някой от изсъхналите клони, надвесени над реката. Първият клон, протегнат като мъртвешка ръка, изпращя и се счупи. Никакъв шанс. Вторият не успях да го докопам. Човекът, който влачех, явно се „окопити“ и започна да шава. Чух нечий глас: „Динев, пусни го тоя и излизай!“ Е, не... Нямаше как да се случи. Оставя ли го, ставам убиец. “Остави го, Динев, ще се удавиш!” – крещяха момчетата от нашия взвод. Струваше ми се, че съм поне от десетина минути във водата (всъщност не мога да преценя колко време беше минало. Мисля, че не бяха и 5, но на мен ми се стори цяла вечност). Усетих как силите ми ме напускат. Нямах намерение да се предавам, но вече не чувствах лявата си ръка, с която държах човека. Исках да го преместя, за да го захвана с дясната, но предполагам от студа и тя се беше схванала. Изпочупих още няколко изсъхнали клона, опитвайки се да се хвана за някой. Усещах, че се нося по течението, гледайки как няколко „бойни другари“ тичат по брега заедно с мен. 

 Успявах някакси полека да се доближа до брега. Ех, какво чувство изпитах, когато напипах земя под краката си. Тръгнах на заден ход с огромни болки в цялото тяло. Не можех дори да пусна удавника, ръката ми се беше схванала. В един момент той се раздвижи и сам се измъкна. Бяхме до гърдите във водата, стъпили на дъното на реката. Спасени! Аз се обърнах и се опитах да се затичам към брега. Никакъв успех! Едва кретах. След това чух: “ПОМОЩ!!! ПОМОЩ!!!” Обърнах се и видях човека, който с риск на живота си бях извадил чак от средата на реката. Стоеше мирно, потопен до кръста във водата и викаше с изнемощял глас. Оставих го там. Други граничари го „извадиха“, по-скоро му помогнаха да стигне до брега. Ах, каква радост: до глезените съм във вода! Усещах как дрехите замръзват по тялото ми. Незнайно как успях да раздвижа малко лявата си ръка. Събляках куртката. След това и камуфлажния панталон. Останах по „наполеонки“ и тениска (на W.A.S.P) Свалих и тях. Съблякох се гол! И ми беше по-добре така, отколкото в замръзващите дрехи. Цивилни бяха запалили наблизо огън и ми помогнаха да стигна до него. След това помня, че ме завиха с яке и ми подадоха туба. Имах чувството, че пия вода на огромни глътки. Не усещах, че е ракия, за която местните твърдяха, че е първак. След няколко големи гълтока отново бях адекватен. 

Първата ми мисъл беше: „Как ли са Николов и Бойко?“... Капитанът ми даде шубата си (четири „болта“ на раменете) Продължавах да се оглеждам за Бойко и Николов. Видях доста граничари, които бяха мокри. Кой до колене, кой до кръста. Спасителните въжета направени от коланите на граничарите бяха изиграли важна роля във ваденето на хора от водата. Вече бяха приключили. Мисля, че бях последният излязъл. Видях Бойко. Камък ми падна от сърцето. Видях още няколко мокри до кости войници. Видях и един младши сержант с фамилно име Пенчев с панталон мокър до коленете, Не виждах само Димитър Николов. Развиках се: “Някой виждал ли е Николов?” Мълчание... “Някой виждал ли го е??!” Очите ми се напълниха със сълзи. Николов, който изглеждаше най-големият гадняр от тримата ни командири на отделение, беше изчезнал. Преди тази случка хранех доста отявлена ненавист към него, но в момента го чувствах близък като роден брат. Идваше ми да се върна вътре в реката и да го търся. Няколко човека казаха, че не са го виждали да излиза. Аз се бях заредил с може би половин литър ракия от онази туба, и силите ми се бяха завърнали. Започнах да обикалям и да го търся. Видях онзи атлетичния, който чакаше по бански на брега, за да вади кръста. Разказаха ми, че и той с нас се хвърлил да спасява хора, но след това е бил изваден от граничари. Явно не му е понесло там, в онзи воден ад. Само Николов го нямаше... Продължих да търся и да разпитвам. Една жена каза, че видяла войник, който е излязъл от другия бряг. Разпитах и други наоколо, но никой не потвърди думите на жената. Николов го нямаше. Прибрахме се в поделението. Отидох да си почистя дрехите, които бяха целите в тиня. На една от чешмите видях един младши сержант от другия взвод (реших да спестя фамилията му, той си знае кой е и със сигурност срама за измамата го гризе от вътре от много години), който беше нагазил само до коленете. Переше си дрехите. Каза ми – „ходи да переш твоите дрехи на друго място“ Стана ми странно. После осъзнах, че той просто мокри дрехите си, за да изглежда, че е влизал надълбоко. Мислех да го пребия този нещастник, и без това бях много превъзбуден заради случилото се с Димитър Николов, но се подчиних. Изпрах в другото помещение и отидох до сушилнята. Щом отворих вратата, сърцето ми щеше да се пръсне от радост и стрес. Пред мен стоеше Николов! Изглеждаше по-зле и от мъртвец. Мрачен, като ангела на смъртта той ме погледна и заби глава в краката си. Не се сдържах – „Николов?! Добре ли си?“ Той вдигна глава, видя ме, отпуши от цигарата си и отново заби поглед. „Николов?!?“ Подаде ми цигара... Запалих. „Николов... Какво става?! Всичко наред ли е?“ Отговор нямаше. Изпуших цигарата и тръгнах към вратата. Николов ме погледна, очите му бяха кърваво червени, а от тях капеха сълзи. „Изплувах на другия бряг... но нищо не успях да направя“ Това бяха думите му. След този случай с Бойко и с Николов станахме доста близки приятели. Бойко беше най-големият късметлия, беше спасил 17 годишно момиче, което му идваше всяка неделя на свиждане. Моят човек така и не се появи. За Николов се носиха слухове, че е хванал малко дете, но когато е излязъл се е оказало, че държи само якето му. Какво точно е преживял Николов не знам, той никога повече не заговори за този случай. Като се замисля – аз също видях якенце. Розово, детско, предполагам на момиченце, на не повече от 11-12 години. Ако не се лъжа четири деца и едно момиче на 18 -19 години загинаха през онзи ден. Общо девет души се срещнаха с Бог на Богоявление. 

 Шампионът по плуване не беше скочил. След време го попитах защо. Той ми каза „Просто не бях сигурен в себе си“. Евала на откровеността му! След това дойдоха журналисти и украсиха историите до неузнаваемост. Писаха, че някои от войниците са скачали по 3-4 пъти, а един от нас изкарал 7-8 човека от водата. Сигурен съм в едно. Димитър Николов и Бойко Георгиев скочиха преди мен (кой от двамата беше първи не мога да кажа). Третият бях аз, секунда след тях. И знам, че излязох последен (впрочем, не знам Николов кога е излязъл, предполагам – преди мен). Знам също, че всеки, който е бил в този ден на това място – без значение дали в бурните ледено студени води, или на брега – никога няма да забрави случилото се. Виновници за падането на моста нямаше, макар че един “драскач” се опита да изкара нас, граничарите, виновни: когато сме минали по моста, сме го повредили.Определено помня хлъзгавия мост и дистанцията, която задължително спазвахме. Тъй, както бяхме инструктирани ден преди това. Накрая: Наградиха ни. Предполагам малко хора могат да се похвалят с факта, че са станали ефрейтори преди военна клетва. Може да прозвучи абсурдно като факт, но един старшина на следващия ден заведе всички, които скочихме във водата, да ни „леят куршум“ (явно така се лекуват смелите граничари). Всеки си вади кръста. После си го носи. Моят „кръст“ е хроничния бронхит – спомен от онзи ден. И ще го нося до края на дните си. 

(C) Димитър Динев, януари 2016 – Тоскана / Италия 

Б.А. написах този спомен началото на 2016, пускам го в блога, който съм "отсвирил" от много години шест години по-късно след като го написах. Днес, на 6 януари 2022 стават 26 години от това тъжно събитие.

Протестът! В 500 думи. Събудих се погълнат от странното усещане за смесица от студената пот, която се стичаше бавно по челото ми и странна тръпка, която се прокрадваше из цялото ми тяло. Гоня шесдестетте години и вече си мисля за пенсия, която разбира се няма да е скоро. Отдавна съм обърнал гръб на пороците (или по-скоро пороците не ме искат). Синът ми завърши университета, щерката ще завърши гимазия след половин година. Бях твърдо решен да им покажа родината – мястото, което дели ориенталската и европейската култура. Границата на цивилизацията и абсурда – или по-скоро абсурдната цивилизация. Първата спирка на нашето приключение беше сградата на народното събрание. Очакваният надпис на български „Съединението прави силата“ – беше сменен с надпис на неразбираем от мен език гласейки следното „birlik gücü“... Отново се натъкнах на протестиращите и се зачудих от колко години трае този протест, започнал в началото на 2013, когато все още бях в разцвета на силите си... Полицията бе строена и готова за разправа с демонстрантите. Офицерите им носиха тъмночервени фесове и говореха по радиостанциите на език, от който долавях само няколко думи като „калабалък“, „аман“, „аферим“, „сакън“, „машала“, „омбаши“ и подобни... Странно, преди около 40-тина години бях граничар на българо-турската граница и бях научил няколко думи, но защо родната милиция/полиция говореше на този странен език?! Загледах се в протестиращите, мургави младежи и девойки, облечени в ярки дрехи. Бяха си довели „музикатни“, които помагаха в окупацията на парламента с класически звуци на ориенталски кючек. Реших да попитам какво се случва точно. В интернет не се говореше изобщо за тази държава, която отдавна беше изхвърлена от Европейския Съюз. Заговорих първия срещнат младеж: -Какво се случва тук? – задох въпроса си... -Аферим ефенди... бла бла бла.. – измънка нещо младежа. -Ъ.. Извинете... Очевидно не искаше да ме извини, или изобщо не разбра какво му казах. Не се отказах и реших да попитам друг малко по-възрастен протестриращ. -Добър ден господине, ще ми кажете ли какво става? – отново настоях аз -Машала бате, протест правим за нашия Булгаристан. Аман от тези бунаци... – получих отговор на чист български с цигански акцент. -За какво протестирате и срещу кого? – попитах аз -Протестираме против ефенди Доганлъ... Баш министър от чок години... -Че той не умря ли? -Жив е серсема още, ограби Булгаристан.. -Това го направи преди повече от 20 години – има ли какво да краде още? – зачудих се аз. -Колкото повече отсарява, бунака, толкова повече краде. Гяурите избягаха в Европа, сега ние му сърбаме попарата... Да, ние „гяурите“ отдавна избягахме в Европа... Помислих си аз, поздравих и тръгнах. Чудих се как да обясня на децата си, че България се опитваше да стане цивилизована и демократична държава. Вместо това българите я напуснаха преди години, оставиха държавата на турци и цигани, които както виждам в момента ще се избият по между си. Събудих се погълнат от странното усещане... Все още е 2013 и за доста хора, които аз подкрепям (виртуално) все още имат някакъв шанс да променят ситуацията. Надявам се горещо, съня ми да не се превърне в реалност!

наздраве

Я наздраве, преди всичко.. Че не съм се правил жив последните няколкого светлинни години (това не беше ли мярка за измерване на дължината на половия ми орган или по-скоро на копмплекса ми за пълноценност?)

Както и да е. Днес ще си пишем за това, което е такова и толкова не знам какво си. Направо си дадох повод за размисъл какво точно исках да кажа по-горе... Макарче изобщо не ми се отдава да размишлявам.
Допускам, че доста от вас са си помислили, че след като съм си изял уникалното по рода си тирамису, съм заминал за деликатес на червеите, които с нетърпение очакват да бъдат нахранени с нещо под 65-70. Да ама не, за щастие или нещастие все още съм на (де)белия свят и я карам криво ляво. Дори вече не се карам (на хората и мишките). Всъщност си имам куче. По-скоро кучКА. Днес например ми изяде последното зарядно за Нокия и вече не знам с какво да я храня. Тази раса Кане Корсо яде всичко и по много. Най-напред я храних с УСБ кабели, ама те свършиха, сега ми изяде зарядните за мобилните телефони и вече не знам какво да правя. Ако някой има решение на проблема може да ми се обади по телефона (ама не мобилния, щото няма калории). Забелязвам интерес към кабелите на модема - и ако изчезна от полезрение - не се притеснявайте, знайте просто, че съм си хранил кученцето, което все още е невръстно - на има няма 3 месеца, но за сметка на това тежи над 10 оки. Според ветеринарчето ще надхвърли заветната стойност от 45 кила. Но аз искам куче, а не мишка... Избрах си тази порода, защото са големи и горе-долу умни - с коефициент на интелигентна блондинка и почти толкова, колкото средностатистическа брюнетка. Пък и си има много положителни качества. Не държи да има каишка (примерно) "кавали" или да се притеснява от напълняване. Също така не говори с майка си по телефона непрекъснато и разни други подобни придимства. Има си и своите недостатъци - не пие бира например, но пък не и пречи, ако аз пия.. Сере и пикае със страшна сила из цялата къща, но все пак е мъничка и се надявам, че ще се научи... Живинка с две думи. Най-голямото и предимство е, че не говори. Чак се чудя защо на жените им викат "кучки" - при положение, че кучката е мнооого по-добър приятел на човека, отколкото жената. Според мен е обидно за кучките - жените да ги наричат като тях. Някак си е наистина тъпо, защото жената винаги иска всичко и по много. За сметка на това яде малко и непрекъснато има главоболие. Кучката се задоволява с това, което и дадеш (или си открадне - случая със зарядните на телефоните ми) - а на жената дори и без да си и дал нещо тя си го взема, без дори да си мисли, че го откраднала, докато кучката усеща вина и знае, че не е направила добро. Гледа тъжно - все едно ще се разплаче. Жената казва "това ми се полага, защото....." и се изброяват хиляди безпочвени аргументи - естветвено човек приема, защото му писва в един момент да я слуша и започва да се самообвинява - как така аджеба не е заблязал че точно НЕГОВАТА жена е такъв чешит? (само за успокоение ще кажа, че всички жени са такива, а не само собствената)
Всъщност не исках да пиша за кучето ми, нито да дискутирам жените като цяло, но така излезе от самосебе си.
няма да редактирам... оставям в суров вид :-)

мисля, че е време да кажа НАЗДРАВЕ!

ТИРАМИСУ! Уникалната Рецепта...

За Трифон Зарезан – Т.е. празника на ЗАРЯЗАНИТЕ... Реших да си направя ТИРАМИСУ.. (Всъщност Тирамису означава “вдигни ми Го”.. или “вдигни ме горе” – т.е. да ти стане.. Така или иначе никой не казва точно какво да се вдигне горе.. ама по подразбиране ще вдигаме всичко което ни харесва..)

Разбира се.. Ще проявя и малко въображение.. Защото все пак е празник.. А на всичко това от горе не успях да намеря днес “Павесини” – изкупиха супермаркета техната мама гладна...

Необходими продукти:

1. Бутилка Джак Даниелс (за отксок.. защото като знаете след това какво чистене пада.. не е истина – виж точка 4.)
2. Чиста маса (нещо, което рядко се случва на един ерген)
3. Много свободно място за цапане.
4. Договор с добра чистачка (ако искате да спестите част от Джак Даниелс-а)
5. 5-6 яйца (аз имам само 5.. и още две.. ама за тях ще стане по-късно дума)
6. Малко захар, какао, някви бисквити (както казах за предпочитане са Павесини – ама кат нЕма.. И в склада нЕма.. И старшината не дава... И от Съюза не карат.. Извиняват се с Украйна.. На тях все Украйна им е крива..)... Ако имате ½ кило маскарпоне – от най-евтиното.. Нали мразим да плащаме за реклами от ТВ-то.. И без това нямам ТВ.. Никога не съм имал и няма да имам... Па камо ли да им плащам рекламите.. Малко кафе.. Кафе или... КАФЕ ИЛИ!!! Или нещо друго (на кафе илли в родината му викат или.. и аз се чудя или кво... и разправям “без или! Само КАФЕ!”.. уф.. пак се отклоних..) Аз ще сложа и меТ. Щото мечУ пуХ Убича меТ. И... Кутия цигари.. Ако не пушите – няма се оправите като хората.. Щото си иска цигарена пауза.. Поне 2-3 пъти..
7. Много етусиазъм.. И не вярвайте на блогове. Още по-малко на моя!

Така.... Започваме..

Намерете си поне 2-3 съда за изцапване.. И препоръчвам миксер.. Ако няма, си спомнете за родната казарма и лека по лека с ръчичката.. Нали се сещате???

Стъпка 1.

Пуснете си новия албум на Крейдъл Ъф Филт. Ако имате миксер – просто го пуснете на макс... (Албумът, не мискера...)

Стъпка 2.

Направете кафе или.... т.е. без или. Само кафе! Сипете си едно малко Джакче, докато стане кафето... Наздраве!

Стъпка 2 ½

Не е задължителна.. Пушете една цигара... Ако не пушите пак нищо няма да стане.. Но така поне няма да ви е яд..

Стъпка 3.

Ако си имате миксер (и работи.. и е чист.. преди всичо) отделете жълтъците от белтъците. Смесете ги с около 60-тина грама захар (или там колкото дойде. Аз лично пълня една трета водна чаша с захар и ръчкам) и започвайте да ги разбивате ЯКОООООО.. Усилете музиката – за да чувате по-добре. И гледайте да направите почти бяла смес. Абе то бяло от жълтъци няма да стане.. Но колкото толкоз.. а да.. НЕ ИЗХЪЛРЯЙТЕ белтъците... Освен, ако не сте го направили вече.. Защото ще ви трябват още 5-6 яйца. Ако нямате.. С онези двете, за които стана дума по-горе.. може и да изкарате някакво количество белтък... Успех все пак.

Стъпка 4

Ако сте оцелели след бортаба с миксера или евентуалното ръкоделие с вилицата... Може да продължите. Ако ли не.. Сипете си чаша Джак.. Изпийте я и научете най-важния урок на света... а той е “НИКОГА НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙТЕ НА БЛОГОВЕ!” Ако обаче сте толкова тъпи и упорити... Сложете маскарпоне в друг съд и започвайте да го разбивате. Докато правите това – предлагам да пушите цигарка или да глътнете малко Джакче.. За да не ме псувате толкова много. След като се разбие добре въпросното маскарпоне – добавете готовата смес от жълтъците и я разбъркайте докато стане светла и гъста маса...

Стъпка 5

Продължавате ли? Аз за малко да се откажа.. Сложих белтъка и около 60-70 грама захар и реших да ги разбия на сняг. За жалост миксера ми прегря и го сложих във фризера за малко, да охлади страстите. Все пак успях да докарам някакъв белтък на сняг. Ако ви се случи и на вас подобна ситуация.. Не пропускайте да нарпавите като мен – сложете си чаша Джак и споменете няколко майки, лели и други роднини.

Стъпка 6

Я.. Този миксер хептен отказа. Явно във фризера не му се е отразило много добре... Нищо аз не се отказвам... А вие?! Смесвам белтъка на сняг с другата пихтия и разбивам на 500 об. за минута (ако можете по-бързо и ви работи все още миксера може и да пробвате, но според моята рецепта е така... т.е. не гарантирам за успех) И сега... Идва най-трудната част. Всъщност най-трудната е после.. Но и тази не е лесна....

Абе.. Я по едно малко...

Стъпка 7

Уф.. Аман от това тирмами джу (джу е обратното на су – т.е. долу.. направо ми умря целия ентосиазъм...) Сега редим фатките.. Т.е. бисквитите.. и ред кайма, ред лайна.. (уф.. това беше рецепта за принцеси.. нищо де.. продължавам с тирамису-то) Редим.. Първо малко джак в основата..

То грехота се използва чичко Джак точно за сладкиши.. Ама мен си ме кефи. Редим бискивти..

Топим в кафе или.. (уф... без или.. само в кафе.. евентуално в малко Джак) – цепим, лепим и вулканизираме.. И така.. До средата...

Нищо, че сме на всеки километър.. По някое време.. Слагаме малко меТ. Заради Мечо Кух.. Който казва “колкото повече, толкова повече” и аз напълно го подкрепям..

Пием 2-3 гълтока Джак, пушим цигарка и продължаваме да редим..

Накрая.. Днес Трифон Зарезан.. Ама много трудно щеше да дойде да правя знака на Винпром-а.. Че направих сърце.. Шаблонче, няма си играя да го рисКувам я.. И жуля яко какао.. Докато не си проличи кво искам да кажа. След това.. от страни още малко какао..

Да не стане много контрастно..

Още едно малко джакче.. И марш в хладилника.

Благодаря ви. Довиждане!

П.С.

Авторът не носи никаква морална, материална и всякаква друга отговорност при странични ефекти по време на изълняване на въпросния “туториъл”. Всъщност... Ако някой си мисли, че това е тирамису – е познал. Тази рецепта я получих от една пичка от Флоренция, пряка потомка на рода Медичи, която беше много доволна от факта, че се познаваме и за да не я забравя ми подари тайната формула на успеха на този стар флорентински род. Не знам дали я запомних. Всъщност импровизирам – но освен рядко щастие (рядко ще ви се случи да изпитате такова щастие искам да кажа) други странични ефекти при пряка консумация не са забелязани. И... Ако някой наистина се излъже да изпълни тази рецепта.. Нека си каже мнението. И се извинявам за лошото качество на снимките.. Ама не ползвам фотоапарат. Имам си само мобилен телефон.. За целта J

уф.. жив съм

Гледам таквозинката ми вече не е застрашено от "човекът с косачката" от ГуГлусГлан.. Аз невинно малко негърче с още по-невинен кожен боздуган бях заплашен, че ще изгоря на клада за назинадие пред другите малоумници като мен - за да не пишат простотии из нетЯ..
И.. Ура.. И.. Язък.. тъкмо си бях направил архив и щях си таковам таквозинката - ама любимите на цял един свят ГуГуГурулички - решиха, че ще е по-добре да не ме закачат.. Не, че особено ми пука от тях, но явно се усетиха, че ще вдигна пара до небето.. Майната им.. Дори и да се мислят, че са велики, не трябва да забравят, че собствените им лайна не миришат по-приятно от тези на който и да е друг... Или с две думи... НАЗДРАВЕЕЕЕЕЕЕЕ... пак сме тук..

Таквозинката ми изгоря!

"Този блог бе заключен поради потенциални нарушения на Условията за ползване на Blogger. Не можете да пускате нови публикации в него, докато той не бъде прегледан и отключен.

Този блог ще бъде изтрит до 20 дни, освен ако не подадете заявка за преглед."

Няма да коментирам по-горния текст.. Но ако другарчетата го гугугугугуг си мисля, че ще ми затворят устата по този начин - жестоко са се излъгали.

Мое си гукат на тийнеджърите - и да се опитват да им извиват ръцете - но срещу мен това не работи.

очаквайте скоро блога ми преместен на http://blog.dinev.com - там няма да има фашистка цензура от помиари като гуггугуггугугу... и всекви други нещастнци интернет секти - които уж парадират, че са за "свободата на словото" а всъщност целуват всякакви полови (и не само) органи и се блъскат в гърдите, че били либерални.

Съжалавам да съобщя това на скромния брой хора, които четат това, което по принцип си пиша само и единствено за себе си, но това е положението..

ПС

Надявам се твърдението "Не можете да пускате нови публикации в него, докато той не бъде прегледан и отключен." да не е собено врено :)

наздраве и горе главата!