четвъртък, юни 19, 2008

думи...

Думи… Истини.. Слова… Защо си мислим, че сме най-силни когато заблуждаваме себе си? Кога ли изобщо ще престанем – да се правим на умни и да си тръгнем по пътя, който всячески дискутираме, разискваме, потъпкваме се сами пред себе си и пред хората, които най-много обичаме? Продължаваме да тънем в заблудата на тотално равнодушие, кото ни разяжда от вътре, но за сметка на това ни унищожава от вън? Дали наистина е правилният път, който заобикаляме дори и без да си дадем сметка, че просто не разбираме това, към което се стремим и основно го гледаме през пердето на самозабвението? Или сме свикнали да не вярваме на чувствата си и да ги интерпретираме по начин, който не само е удобен за нас самите, но и да нараняваме най-близките си – просто заради идеята, че когато си решил да атакуваш просто нямаш шанс за отсъпление? Всъщност отсъплението е нещо лошо, но не и когато отстъпваш в битката с принципите си, които непрекъснато нападаш, защото не ти харесва изобщо да бъдеш толкова взискателен? Изобщо дали си даваме сметка, че най-големият враг на теб самия е твоето изкривено аз, което не е свикнало да губи, в битката със себе си? Или по една или друга причина успяваме да си отстоим на глупавите мотивации за нещо, което изобщо не се знае от къде и как се е появило? И още по-малко дали си залужава да му обръщаме такова основно внимание, че чак да се вманиачим до таква степен, че да погазваме всичко, което някога е означавало нещо? А какво всъщност е от значение? Дали не е най-важното нещо на света, това което е невидимо и дадено, или просто е толкова незначимо, че въпреки факта, че няма никакво значение – всички се стремим към него всячески и в момента в който успеем да го забележим по един или друг начин, започваме да го пренебрегваме толкова усърдно, че дори и забравяме за съществуването му. След което започваме отново да го търсим – с риск да не сме толкова смешни в собствените си очи и го забравяме, защото си припомняме почти несъзнателно, че всъщност за нас няма никаква стойност. Дали сме наистина толкова глупави да повярваме на маскираният свят около нас, който продължава да се опитва да ни прегази, въпреки факта, че живеем в самозаблуда, която ни разгражда? Дали наистина атаката е най-добрата форма на защита, или е просто най-добрата форма на заблуждение на евентуалния противник, който всъщност се оказва от твоят отбор, че си по-силен и по-истински. И изобщо кога ли ще разберем, че двубоят е толкова реален само и единствено, когато има опонент, а когато го елиминираме – по един или друг начин нещата стават толкова скучни и монотонни, че съжаляваме за това, че него вече го няма. Накрая разбираме, че той определено не е бил никакъв противник, а просто човек, който толкова много е държал на теб, че се е впуснал в двубоя – защото е искал да ти направи удоволствие, без значение дали ще победи или ще бъде победен и също така поради факта, че е искал да получи удоволствие за себе – за да участва в това предизвикателство.

Няма коментари: