Изморен съм... (поРезия)

Празен съм като латерна
прост съм като вълчи гъз
пипам гола сянка мрачна
копам вулканична пръст
викам себе си отново
крещя без да имам глас
предледвам собствената си особа
пропадам бавно в личен бяс

блъскам с лакти по стените
немощни от дивна скръб
слънце грее за едните
други в ада се пекат...
пием вкусната отрова
що до гуша сме в батак
може би отново в гроба
ще извадиме патлак

че да гръмнем по един път
и да викнем пак УРА
отново персонална злоба
е провесила крила
хиляди сме ний кретени
и множиме се без спир
майче сме олигофрени
и миришеме на кир...

(това стрихо-тровение е посветено на глупостта, която се опитах да опиша с няколко словосъчетания - чудейки се как може всички идиотщини на света да ми идват на акъла - а да не мога да ги събера с няколко думи... в края на "творбата" се вижда и щизофренията на лирическия греой - койо всъщност осъзнава, че не е сам.. и никога няма да бъде сам - защото кретените са много и ще стават все повече.)